Здравейте, душици! Казвам се Вени и съм от София, където израснах и завърших 91 НЕГ. Нямам братя и сестри, но имам родители и доста обширна рода, пълна с откачени и любящи характери. През свободното си време обичам да си дрънча, композирам и да подлудявам съседите с пианото си, да гледам комедийни сериали, както и да се гмуркам в астрологически “врели некипели”. И така, като горд представител на зодия близнаци, мога да се похваля с ненадминатата си способност да се филмирам. Много от вас биха си признали, че мечтаят да са част от филм: пускат Ед Шийрън да чурулика в слушалките, качват се във градския трамвай, леят сълзи, скролват инстаграм, точейки лиги по изваяните тела на напомпани фитнес маниаци и мечтаят за перфектния романтичен красив принц, който носи рози, ръси комплименти и устройва изненади. И докато си стигнал очакваната спирка, вече си се отчаял в заключението, че през 21-ви век в България човек може да открие в лицето на мъжете само егоистични кръшкачи, задръстени геймъри, копия на модните инстаграм икони, съчетаващи в себе си селското на Криско и осанката на Фики – особи, пред които фразата “милоо, защо никога не си романтичен” се явява с изгрева и не, не загасва със залеза… Трябва да си призная, че до такова заключение и аз бях стигнала по едно време, докато един сладък красив леприкон на име Христо не ме заля с кофа студена водица, че да ме освести. Въпросният господин Е от 21-век, Е българин и за по-малко от година се превърна в мое bestie и bae едновременно. И изведнъж всичките ми шантави заплесвания и ревливи несподелени любови ми се сториха толкова смешни и ненужни, когато осъзнах, че съм намерила най-романтичния снажен младеж с най-милите рози, най-сладката загриженост и най-силните мъжки ръце, които най-малкото могат да заковат пирон и да ми поемат някоя препълнена дисага. Най-прекрасното му качество е, че е толкова филмар, толкова дете, толкова луд, колкото и аз. Само с него искам да си обикалям детските площадки, да пея до късно и да си представям бъдеще като от книга. Горда съм да призная, че Хри100 ми е първата любов, която все повече се превръща в едно изключително забавно и свежарско приключение. И ето как едно българско чадо осветли пътя ми и спечели обичта ми. Тъй че за момичетата-мечтателки, които споменах: не търсете истинския мъж в инстаграм! Аз намерих моя герой в съседния клас и го направих звезда в своя Вениграм

Здравейте, аз се казвам Христо. Роден съм в малко китно градче край Враца, в момента живея и уча в София, а за бъдещето..... Все още не знам. Но силно вярвам, че ми предстоят само хубави неща, с още по-хубави хора. Но това кой съм или откъде съм не е толкова важно за целта на това представяне. Тук съм по-скоро да разкажа за срещата ми с един прекрасен човек, който за огромно мое щастие мога да нарека моя (защо пък не най-добра) приятелка и любима. С Вени учим в едно училище, но сме от различни класове. Първите пъти, в които я виждах бяха в часовете по руски език, които се славеха с ниската си посещаемост и често бяхме прекалено малко ученици, но въпреки това, от срам, не проявявахме особен интерес един към друг. Истинското ни запознанство стана преди около година и половина, по не най-подходящия начин – по фейсбук. Един ден тя просто започна да ми пише. Беше забавно бях очарован от човека, когото опознавах, харесваше ми все повече и повече. Дълги нощни съобщения, разказване за живота, хобита, проблеми, интереси, мисли за бъдещето.... Това е само малка част от нещата, които споделях с нея по онова време. Преминахме през определени препядствия през времето, за да сигнем до периода, когато започнахме едно истинско сближаване. Започна може би февруари тази година (аз съм човек, който не отдава толкова голямо внимание на времето, то е само една константа). Започнахме да си пишем отново редовно, да споделяме пробмемите си, да се подкрепяме. Да се поздравяваме когато се видим (да, имаше момент, в който и това не правехме). Понякога гледахме филми заедно вечерите, говорехме си по телефона.... С няколко думи – разбрах с колко страхотен човек всъщност си имам работа, че неусетно съм се влюбил и изпитвам необходимост да прекарвам повече време с нея. Вени е наистина едно малко ангелче, което обичам безкрайно и не искам да изгубя. Първите ни срещи бяха в пакчета, държах се мило с нея, дори понякога я „свалях”, имаше различни моменти на забавление... Осъзнавах, че да съм с нея наистина ми допада, сякаш времето спира, когато сме заедно, нищо друго не е важно, всичко изглежда толкова лесно и приятно. Но не можех да ѝ споделя чувствата си, беше ме страх, че не ги споделя, че отговорът няма да ми хареса и приятелството ни ще се съсипе, а исках страхотен човек като нея за приятел. Тогава дойде един страхотен ден – Денят на детето, денят след рождения ѝ ден, денят, в който успях да се почувствам истински щастлив и доволен, денят, след който трудно мога да изкарам мислите за един конкретен човек от главата си. Бяхме на разходка с предтекст да се снимаме (защото нямахме нито една снимка от рождения ѝ ден заедно), но имаше нещо усобено в поведението ѝ. Беше тъжна, но не предполагах защо, а тя не искаше да каже нищо за причината, колкото и да настоявах. Сърцето ми се свиваше от напрежение, не знаех какво може да е станало, защо се чувстваше тъжна, исках да ѝ помогна, но тя не ми разрешаваше по никакъв начин. Стана време да се прибираме, точно на ъгъла пред тях, когато през сълзи чух да изрича думите “Аз май те харесвам”. Това беше моментът, в който ми олекна. Вече знаех какво става, знаех как да постъпя и какво трябва да направя. От този момент насам се чувствам истински щастлив, искам да имам все повече хубави моменти с жената до мен, да прекарам остатъка от живота си.